Какво ни казва целувката?

Началото на целувките е поставено през Средните векове

С течение на годините употребата на думата "целувка"
придобива много по-широко значение
 от първоначалния замисъл

Произходът на думата „целувам“ в българския език идва от старинната дума „цял“. В миналото хората, когато се срещнели, често си пожелавали да останат здрави и "цели" до следващия път, когато се видят. Т.е., те са се „поЗДРАВявали и се ЦЕЛували", твърдят езиковедите. 

Причината за тази очарователна интимност се крие в реалностите през Средновековието. Преди столетия човешкият живот е бил неособено високо ценен "продукт". И затова често се случвало човек да загуби я крак, я ухо или някоя друга част от тялото си. Затова в края на всяка една среща хората си пожелавали да "останат" цели до следващото им виждане. 

Впрочем, днес ритуалът по размяна на подобни любезности е останал почти цели" е заменено с целувката, която от своя страна приема названието си от думата "цял".
непроменен - може би само с тази разлика, че пожеланието да останат "

Смята се, че думата „целувам“ възниква в края на ранното Средновековие, вероятно още преди славянските народи да се разделят един от друг. При някои от тях днес тя е заменена с друга дума, но коренът "цял" продължава да битува в по-старите текстове.

Например през XVIII век хърватският поет Андрия Качич-Миошич посвещава дълга песен на българския цар Самуил, който се сдобива със зет си княз Йоан Владимир по един доста романтичен начин: първо го пленил, ала след като дъщеря му се влюбва в него, той го взема за зет. Този момент е описан така: 

"Da je komu pogledati bilo Samuela, kralja bulgarskoga, kako svoga zeta celivaše, celivaše i blagoslivljaše... Т. е. „да можеше някой да види САМУИЛ, КРАЛЯ БЪЛГАРСКИ, как целуваше своя зет, целуваше и благославяше...“

Както се вижда от текста, и тук е използван глагол, който е съвсем близък и звуково до днешната българска дума „целувам“: "Целиваше".