Божидар Димитров е най-дългогодишният директор на НИМ Сн. Фейсбук

Работещите в НИМ нямат причина да са недоволни  от Божидар Димитров. От 1 януари т.г. той увеличи  възнагражденията им с между 100 и 300 лв. Сн. Фейсбук

Директорът на Националния исторически музей (НИМ) Божидар Димитров изненадващо напуска поста и излиза в пенсия.

Той е подал нужното заявление в Министерството на културата, а министър Банов е разписал документа и от 1 ноември т.г. историкът вече няма да бъде начело на най-голямата музейна институция у нас.

В официално становище по случая се посочва лаконично, че проф. Димитров "е достигнал нужната възраст и стаж".

Тази сутрин пред БНТ историкът потвърди новината и сподели:

"Вече съм на 72 години. Почнах за чувствам умора. Взех това решение в края на август. Беше 43 градуса. Отидох на инспекция на едни разкопки на един хълм в края на бургаската низина. Там започва „Странджа”. Излязох от колата, в която имаше климатик, и получих нещо като топлинен удар. Зави ми се свят, за малко да припадна. Колегата се уплаши много. Бургаският директор вика: Е, хубава работа, сега да умреш на моите разкопки?! Влязох в болница за няколко дни. Казах си: Хайде, стига толкова. Като боксьор, който е на върха, трябва да слезе от ринга. Така и аз. А не да обикалям като някои наши футболисти китайски и други отбори за някои жълти стотинки. Или да остане на ринга и да го съдере от бой някой младок. Трябва да сляза, когато съм на върха", 

уточни той.

В края на миналия месец август проф. Вера Бонева  (на снимката) публикува отворено писмо, с което се противопостави на проф. Божидар Димитров и идеята му за преместване на църквата край с. Беренде в София. Две  седмици по-късно той обяви в ефира на бТВ, че се отказва  от намерението си.  Сн. Bulgaria-news.com

Този ход на един от най-популярните български учени през последните 25 години определено изненада мнозина. Причината е, че "рокадата" става във възможно най-неудачния момент за Димитров - до няколко седмици се очакваше да се проведе прословутия избор на директор на НИМ, в който двамата претенденти трябваше да представят онлайн своите възгледи и концепции за развитието на музея. Така, след пенсионирането на единият от кандидатите, почти сигурно на директорското място ще седне проф. д-р Вера Бонева, преподавател в УНИБИТ.

Всъщност, малцина знаят, но Божидар Димитров е избран за "почетен професор" в същото учебно заведение и би трябвало добре да познава работата на своя конкурент. Дали заради това или може би заради нараненото му его да се пенсионира точно в този момент, историкът обяви през БНТ, че не е удовлетворен от мисълта да бъде наследен от проф. Бонева.

"Казах на министъра само принципно, че е хубаво да бъде човек от музея. Той трябва да го познава, защото е сложна структура. Ако дойде човек отвън, ще провали и себе си и музея. Ще давам съвети, стига да поискат..."

През 2015 г. Вежди Рашидов определи Божидар Димитров като перфектен експерт и ръководител на НИМ Сн. БГНЕС

Припомняме, че на 22 февруари т.г. тогавашният служебен министър на културата Рашко Младенов съобщи, че е обявен конкурс за директорското място в Националния исторически музей. Още тогава мнозина съзряха, че с тази стъпка се готви смяната на Димитров, който вече от 16 години с кратки прекъсвания е несменяем титуляр на поста. Впоследствие срокът за избор на кандидати на няколко пъти се отложи, за да се стигне до вчерашния ден, когато лично министърът на културата съобщи пред депутатите, че до края на следващия месец ще бъде оконателно приключил изборът на директор. 

От години в историческата гилдия се водят спорове около "незаменимостта" на Божидар Димитров. Неговите опоненти неведнъж настояват той да излезе в пенсия, като изтъкват освен възрастта му (понастоящем той е на 72 години), още и активното му участие в политическия живот, както и принадлежността  му към структурите на ДС. Неотдавна срещу него за пореден път се обявиха редица авторитетни учени, а в социалната мрежа Фейсбук от дълго време съществува група, призоваваща за оставката му от директорския пост в НИМ. 

Линейка към Софийския околийски клон на Червения кръст Сн. Фотоархив "Тодор Славчев"

Знаете ли откъде идва в българския език думата линейка? Едва ли.

Оказва се, че тя навлиза в нашето езиково пространство през първите години след Освобождението. Поглед назад във времето показва, че около средата на XIX в. в Русия малката кола (каруца), която се е теглила от два коня, се e наричала "линейка".

Твърди се, че по време на Кримската война (1853-1856) именно с подобни "превозни средства" са били извозвани ранените. Постепенно обаче разстоянията се увеличавали, мястото и броят на пътниците - също, а с това растяло и числото на животинските впрягове. Но независимо от тези промени името "линейка" останало.

Дори след подмяната на каруците с автомобили, названието продължило да се употребява. 

100 гроша струвало владишкото място на Софроний Врачански в Котел

Софроний Врачански

Корупцията в българските земи има дълбоки корени. Тя не започва нито от 9-ти септември 1944 г., нито от 3 март 1878 г. За нея свидетелстват не само нашите възрожденци, но и онези малцина български просветители, които поставят началото на духовното ни въздигане през XVIII в. Един от тях е Софроний Врачански. 

В знаменитото си произведение "Житие и страдание грешнаго Софрония" той описва подробно как през 1762 г. е станал свещеник в Котел. По собствените му думи, за да бъде ръкоположен в "духовната столица" на Българското възраждане, местните чорбаджии трябвало да съберат помежду си 70 гроша. 

"...И в третия ден прииде архиерея и помолиха ся. И он той час изволи да мя хиротониса в неделю и подадоха му седемдесят гроша. Ала беше у сряда то изплатение и аз ся готвех за в неделя потребная. В петок вечер прииде иконому и принесе ми парите и рече: - Да знайш, како не има да тя учини владика свещенник, почто другий подаде сто и пятдесят грош. Того хоче да хиротониса. Ами какова ли скорб и сожаление мя обзе, като ся изповядах на духовнику и узех мартория, изготвих ся все потребная. Ами кому да скажа тоя скорб мою? Потекох до ония человеци, що са бяха молили и парите дали. И они пойдоха и дадоша още тридесят гроша. И рукоположи ме в лето 1762, септемврия 1..."

Това обаче се видяло недостатъчно на владиката, който му съобщил, че има и друг кандидат за поста, при това готов да даде двойно по-голяма сума. За да не остане "на сухо", Стойко Владиславов се принудил с молби да придума някои по-видни чорбаджии да отделят още 30-тина гроша и с тяхна "помощ" убедил владиката да не ръкополага конкурента му.

Този пример за корупция в Цариградската гръцка патриаршия съвсем не е единичен. През следващите години купуването на постове става още по-масова практика, а сумите растат до умопомрачителните 100 000 гроша.

Археолози откриха в древен некропол край бреговското село Балей две бронзови висулки - украса за коса на 36 века. Това съобщи пред БТА доцент д-р Стефан Александров от Националния археологически институт с музей към БАН, ръководител на археологическите разкопки. 

Според учените, находката е особено интересна с това, че за пръв път се откриват висулки, които датират от около XVI век пр. Хр.

Предположенията са, че те са красили косите на жена, живяла по тези земи преди повече от 3600 години.

разказва доц. д-р Стефан Александров.

Част от намерената керамика в село Балей Сн. severozapazenabg.com

Неолитното селище край Балей е проучвано първоначално от бившия директор на видинския музей Ана Йоцова и Румен Катинчаров от НАИМ-БАН, които в продължение на 18 години - от 1970 година до края на 80-те, с няколко прекъсвания, работят на обекта. Макар селището да е разкопавано години наред, местонахождението на некропола дълго време остава загадка. Едва преди няколко години по щастлива случайност учените попадат на него. 

За пръв път тази година се прави 3D-заснемане на структурите, намерени при проучванията на некропола. Внедряването на тази станала напоследък модерна технология, която досега не е използвана на археологически обект във Видинско, е благодарение на археолога Николай Казашки.

обяснява Николай Казашки.

Керамичен съд от разкопките край Балей Сн. severozapazenabg.com

На този етап археолозите все още не смеят да правят обобщение за характера на некропола - дали е бил организиран на родов или на някакъв друг принцип.


Преди около 3600 години край днешното село Балей е съществувало селище, което е било част от една изчезнала култура. Става дума за т.нар. „култура на инкрустираната керамика“, образци от която са открити на няколко места в днешна Сърбия и България. Предполага се,
че ареалът на тази култура се е разпростирал по поречието на Дунав от "Железни врата" до Видин и Оряхово. До момента специалистите са открили в Балей голямо количество керамични предмети, повече от които инкрустирани с много интересни орнаментални мотиви с бяла паста.

Анализът показва, че пастата за инкрустациите е била приготвяна от стрити животински кости, примесени с лепило.

През 2013 г. археологът доц. Стефан Александров предположи, че по-голяма част от хората, обитавали въпросното селище преди 36 века са се занимавали със земеделие и скотовъдство.

"Със сигурност е установено, че древните хора от Балей са ловували много бобри и че са ползвали месото за храна. Това беше установено на проф. Николай Спасов",

посочва ученият пред сайта Severozapazenabg.com и допълва, че някъде около селището е имало център за производство на суров бронз, от който са правени украшения. Друг любопитен факт е, че 20-25% от месото, което са яли древните, е идвало от лов.

"Основно са ловували глигани, намерен е цял скелет на глиган с височина около 1,2 м. Имало е и много елени. Интересно е, че по това време домашните коне по тези земи са били с размерите на глигана – тъй като са се ползвали коне от европейската порода, които са също с височина около 1.30 м.", 

изтъква специалистът. 

Сватба в Софийско, началото на ХХ в. Сн. Стара София

"...В наше време и в културния свят под народ вече не се разбира съвкупността от хора с еднакъв произход, а просто хора, говорещи един език. Макар че, нито северноамериканските негри, говорещи английски са „англосаксонци”, нито пък сенегалците, говорещи френски, могат да минат за французи.

Така или иначе, там, където цивилизацията вилнее със своите усъвършенствани съобщителни средства, народите стават все по-смесени. Там за народ в идеалния смисъл – като хора с родствена кръв – вече не може да става дума. Разбира се, последното не означава, че отделните народи са престанали да се различават, така че да не може да се открие основният тип на всеки от тях. Затова, без да влизам в по-големи подробности относно расата и без да прокарвам паралели между българина и неговите съседи, ще пристъпя към някои черти от характера на Човека, принадлежащ към моя народ такъв, какъвто го виждам днес.

Едно от качествата на българина, което най-много се хвърля в очи, е издръжливостта му. Не съм виждал другаде селяни с такава повишена физическа издръжливост. Там, където един чужденец се труди по осем, най-много по десет часа, българинът работи по шестнадесет и повече. Ден и нощ. И при все това, понеже не си цени високо труда, той, въпреки своето по-голямо напрежение, продава по-евтино. За тая си добродетел в някои страни е ненавиждан от местните и преследван от властите. Тази българска физическа издръжливост пролича най-много през войните. Смятат и чужди, и наши, българина за много консервативен. Но това не е недостатък! Защото, ако не беше консервативен, отдавна щеше да загуби своя език, останал пет века без книга, и щеше да изчезне като народ. И тъкмо защото е консервативен, той е запазил своята самобитност. А какво е народ без свои самобитни, неповторими у други народи черти? Бледо копие на някой друг.

Такъв народ не може да се развива в потока на своите традиции и няма бъдеще. И в това отношение българската интелигенция, която тъй лесно възприема чуждото и то главно незначителното, вредното – нерядко играе антинационална роля. Българинът бил пестелив и скъперник. Пестелив да, но не и скъперник. Иначе нямаше да гощава госта си така, както само на Коледа или Великден яде. При все това той наистина е пестелив. Защото във всяко левче вижда късче свобода.

 А той нищо не обича така дълбоко като свободата.

 Нашият човек е лош търговец. Но то му прави чест. Той не принадлежи към оная категория люде, сред които се е загубила мярката, кое човек може да отработи и кое да спечели с хитрост.

Казват, че българинът нямал организаторски талант. Казват го обикновено представители на народи, които са получили почти всичко наготово. Но как могат да се обяснят огромните ни постижения в първите няколко десетилетия след Освобождението, ако действително нямахме организаторски дарби? В една посока българинът много обича сам да се подценява: че му липсва достатъчно воля. Инат имал, но воля не. Безсмислица. Инатът може да е некултивирана воля, но все пак е воля, при това в най-голяма степен. Отправен към важен обект, той е зидаща стихия. Не е случаен изразът: „Българин! С главата си стена пробива!”. Ето това е вярното. 

Българинът е скептик, дори черногледец. Вярно е. Но всеки, дълго робувал народ, е такъв. Въпросът е, дали то е слабост или сила. В края на краищата лековерният е винаги измаменият, разочарованият. Скептикът е реалният човек. Но тая склонност на духа има и едно измерение, от което българският живот (особено културният) много е страдал. Защото българинът не вярва на своите избрани люде, на онези, които дават смисъл на обществото. Впрочем, свързано със Скептицизма на българина е и едно друго негово качество – липсата на експанзивност. Някои чужденци смятат българина за твърде приземен човек с дух, неспособен за полет. Последното е или съзнателна клевета или чудовищно неразбиране. Защото обичта на българина към земята е една от най-хубавите форми на обичта към свободата. А ако устремът към свобода не е полет, аз не зная, кое е полет. Един народ без полет не е способен на такива чудеса от храброст и преклонение пред героичното, с каквито изобилства българската история.

Струва ми се също, че българският народ е може би единственият в Европа, у който с такава строгост и с всички средства си пази семейната чест. Не говоря за интелигенцията, а именно за народа. Неслучайно българският войник е единственият, който не е изнасилвал жени през отминалите войни. Българинът не дава две пари за чувството си за хумор. Макар че го има в прекомерно изобилие, но в него се усеща и тъгата на днешния ни ден и на вековното печално минало. Не ще и съмнение, че още много може да се каже за българина. И нашият, като всеки народ, си има и негативните страни. Важното при българския обаче е, че положителното е толкова много и така съществено, щото може да се говори само за него, без да се налага да напомняме и усилваме отрицателните му прояви (грубост, завист и т.н.) с надеждата, че с напредъка на народната култура те постепенно ще изчезнат. 

 Из Кирил Христов - Какъв е българинът