Точно преди една година, когато България честваше тържествено 140 години от Априлското въстание, българската редакция на турското държавно радио „Гласът на Турция“ излъчи изключително провокативна беседа, посветена на бунта. Заглавието на материала бе "Истината за българското въстание". 

Предлагаме Ви нейното съдържание: 

„Според някои български историци през целия период на османско присъствие е имало национална борба за независимост. В действителност обаче борбата за независимост срещу Османската държава започва след XIX век. Засилването на панслависткото движение на Балканите след 1870 година облагодетелства условията за въставането на българите. По време на българското въстание през 1876 година, известно като Априлско въстание, в Истанбул се е водела борба за власт. От друга страна сърбите и черногорците са извършвали подготовка за война срещу османските турци.

 В крайна сметка българските комити възстават в период, когато съществува своеобразен вакуум във властта. Пловдивска област се превръща в център на въстанието. Българските чети, с цел да създадат турско-български конфликт, всяват страх сред населението с лъжите, че са скроени планове за нападане на българските села и избиването на българското население в Истанбул. Впоследствие българските комити започват нападения срещу турците. 

Избиването на мюсюлманското население от българските чети подклажда чувство за мъст сред местните турски групи известни като „башибозук“. Ответните нападения на башибозукd на свой ред съдействат за увеличаването на подкрепата за българското движение за независимост. Най-кървавите стълкновения се изживяват край село Батак. Българските чети неосведомени, че бунта е потушен, отхвърлят призива да се предадат на башибозука начело с Ахмет ага, продължавайки съпротивата. В крайна сметка се изживяват сражения, причинили големи жертви и за двете страни. Записките на американския военен кореспондент от ирландски произход Януарий Макгахан (или Джанюариъс Макгахан) за периода юли-август 1876 година поставят основите на независимостта на България. Посланието, отправено към света от Макгахан, бе, че през 1876 година в днешните територии на България са опожарени над 100 села, а в село Батак са убити десетки хиляди българи. Миша Глени отбелязва, че в европейските медии, повлияни от записките на Макгахан, в рамките на 18 месеца публикуват над 3 000 статии, заклеймяващи събитията в Батак и другите места в България. Всъщност обаче историчката от български произход Мартина Балева, проучила обстойно бележките на Макгахан, женен за руска благородничка, отбелязва, че „прочувствените бележки“ на този военен кореспондент са с открито проруско съдържание и антиосманска и антиислямска позиция. 

 За да е възможно да се твърди, че в Батак са избити десетки хиляди души, би трябвало Батак да бъде не малко селце, а голям град. Според британските източници в разглеждания период в Батак са живеели 490 семейства съставени от около 2 хиляди и 800 души. Това само по себе си опровергава твърденията на българските историци, че по време на въстанието са убити 5-6 хиляди българи и са преувеличени. 

Американският историк, изследовател на Османската история Станфорд Шоу разкрива интересния факт, че по време на българското въстание през 1876 година са убити повече мюсюлмани, отколкото християни. Въпреки това отзвукът, предизвикан от записките на Макгахан в света става повод за обявяването на война от Русия с амбициите за разгръщане на влиянието си на Балканите, на Османската държава. На 24 април 1877 година започва руско-турската война (1877 – 1878). Русия влиза в тази война с цел създаването на независима българска държава, но както отбелязва историкът Кемал Карпат България с многолюдно мюсюлманско население нямаше да бъде предана на Русия. Именно поради това Русия с подкрепата на българите започват етническа чистка. По време на руско-турската война в периода 1877-78 г. са убити стотици хиляди турци и стотици хиляди турци са насилствено прогонени от родните си земи. По силата на Берлинския договор, подписан в края на руско-турската война, в периода 1877- 1878 година българското княжество обхваща земите между Дунав и Стара планина и дотогавашния софийски санджак, а между Стара планина и Родопите се обособява автономна област Източна Румелия. Оттук може да се направи извода, че провъзгласяването на независимата българската държава има пряка връзка с Баташките събития.“

Облекло на българска аристократка от Късното средновековие (XIII - XIV в.) Сн. badamba.info

Знаете ли, че в продължение на почти 500 години българите сме били "правоверни" християни? Можете ли да предположите, че една езикова реформа от втората половина на XIV в. слага край на тази традиция и ние започваме да се "самонаричаме" "православни"?

Сн. OrthPhoto

 Всеизвестен факт е, че още от времето на учениците на Кирил и Методий нашата религия е била определяна като "правоверие", а народът ни - като "правоверен".

През втората половина на XIV в. обаче Патриарх Евтимий начева голяма правописна и езикова реформа, която като "месомелачка" "изправя" дотогавашния ни език, въвеждайки редица нови понятия и правила. Едно от тях е свързано и с обозначението на нашата религия. Така от "правоверни" българите ставаме "православни"!

Ето как в "Уикипедия" е определена езиковата реформа на Евтимий Търновски:

Партиарх Евтимий в Търново. Картина на Асен Василиев Сн. am-bg.com

...Сведения за мотивите на Евтимий... да се заеме с реформа на писмения български език могат да бъдат открити в „Похвално слово за Евтимий“ от Григорий Цамблак и „Сказание за буквите“ от Константин Костенечки. Григорий разказва, че Евтимий се заема с превод на книги от гръцки на български език, тъй като е недоволен от по-старите преводи, правени често от недостатъчно подготвени хора. С натрупването си, техните грешки довеждат до сериозно изопачаване на свещените текстове, до погрешно тълкуване на смисъла им и появата на ереси. Писменият български език, който те налагат, е изкуствен и отдалечен от народния говор. Поради това оценките за значимостта на Евтимиевата реформа са противоречиви...

 Съществуват догадки, че в името на доближаването на езика ни до гръцкия някои от "реформаторите" не са се посвенили и дори са унищожили стари ръкописи. Дали е така обаче остава загадка.

 Българският светец Никита Серски нарича пророка Мохамед "измамник" и "чувствен дявол". 

Свети Никита произлиза от българско семейство в днешна Албания. Отначало той се подвизава в руския манастир "Св. Пантелеймон" в Атон, а по-късно се отдава на безмълвие в скита "Св. Анна", където прекарва в уединение няколко години. 

След като решава мъченически да умре за вярата, той напуска скита и се установява в метоха на Серския манастир "Св. Йоан Предтеча", където продължава усилено с пост и молитва да се подготвя за предстоящия подвиг. 

 На Велика сряда той отишъл в джамията "Св. София" (Ахмат паша), където живеел мохамеданският учител с учениците си. Никита срещнал един куц ученик и го посъветвал да приеме християнско кръщение, ако иска да се оправи от куцането. Той отишъл и предал това на своя учител, а учителят повикал при себе си преподобния и се започнал разговор. 

Св. Никита дръзновено изповядал Христа като извор на изцеление, телесно здраве и вечно спасение. Междувременно учителят тайно изпратил свой човек до управителя на града със съобщение да дойдат и да задържат под стража изповедника. И действително, той бил хвърлен в тъмница. На следния ден, Велики четвъртък, градският бей уредил диспут-спор между преподобни Никита и най-силния тяхен законоучител в присъствието на всички местни знатни и образовани ревнители на мохамеданството. Спорът продължил доста за посрамяване на мохамеданите, за които изходът от подобни затруднения всякога бил да бъде запитан подсъдимия за Мохамеда. Св. Никита откровено казал: 

 След това за съдиите било лесно да формулират обвинението си: похулил Мохамеда и проповядвал християнство на мохамеданите! Изповедникът пак бил хвърлен в затвора, гдето го подложили на страшни мъчения: тъмничният стражар дълго държал горяща свещ под ноздрите му, на главата му надявали нажежен железен венец, забивали игли под ноктите на пръстите му, окачвали го за нозете с главата надолу и горили тялото му. Вечерта на Великата събота – 4 април 1808 г. – той бил осъден на смърт и същия ден го обесили.

   Знаете ли, че допреди един век козунакът не е присъствал на българската трапеза? Според етнографската Донка Съботинова тестеният сладкиш е пренесен у нас за пръв път от Румъния по времето на Първата световна война. Смята се, че негови вносители са били търговци, въртяли алъш-вериш в нашата северна съседка.  

 Преди навлизането на козунаците за Великден обикновено са се замесвали обичайните обредни хлябове, наричани в различните региони колаци, краваи, кукулници или пармаци. 

 Повечето учени смятат, че родината на козунаците е Франция, но съществува и хипотеза, според която първомайстори на сладкото изкушение са поляци. На това становище е и споменатата вече доц. Съботинова, която в последната си книга "Отколешно време" отнася началото на тяхната направа в първите десетилетия на ХVII в.

Първата информация за това намерение на един от безспорните лидери на националноосвободителната борба на македонските българи бе тиражирана преди няколко месеца от известния историк проф. Йордан Баев в бр. 6 за 2016 г. на авторитетното научно списание "Геополитика": 

...лидерът на ВМРО Иван Михайлов предлага услугите на своята организация за използване на техни съмишленици за нелегално прехвърляне в България...

Материалът му обаче тогава така и не бе пуснат изцяло, вероятно заради финансови съображения на издателите. Няколко месеца по-късно статията бе публикувана в пълния си вид под заглавие "Секретната операция на ЦРУ "BGCONVOY".

Ето какво пише в нея за Иван Михайлов и контактите му с ЦРУ:

Източник: geopolitica.eu

На 8-ми декември 1949 г. трима братя тухлари от Панагюрище - Павел, Михаил и Петко Дейкови, копаят ров за оттичане на вода край местната фабрика „Мерул“. Въпреки че земята е вече почти замръзнала те работят усилено, защото денят е намалял и нямат много време за почивка, ако искат да привършат по светло. На около 2 м. дълбочина, докато удрят твърдата глина с копачи, изненадващо лъсват няколко златни съда. "Чакайте бе, чакайте! Тука има нещо", извиква един от тях и обръща голяма буца пръст. И предметите се показват…

 разказват един през друг откривателите на съкровището.

1949 г.:Панагюрище, на 2 километра от града Сн. в-к "Марица"

 След това вземат предметите, измиват ги в близката река и ги слагат в няколко торби, които отнасят в Околийския народен съвет. "Вижте какво носим", казват на председателят на ОНС Стефан Калпаков и изсипват на масата му съдовете, „по които още имаше полепнала глина“, спомня си след години местният ръководител. Почти веднага той нарежда да се напишат уведомителни писма, които изпраща по пощата на музеите в Пловдив и София. А съкровището, за радост на откривателите и техните близки (и сигурно за ужас на днешните учени), излага "във витрината на Хавлиената фабрика, за да го види населението". 

 Два дни по-късно, на 11 декември, то е предадено в Пловдив, „за да го видят и пловдивчани“, наивно обяснява по-късно партийният ръководител. Наивно, защото след това изминават почти 65 години, преди оригиналите на съкровището отново да се завърнат в Панагюрище. 

 Наградата 

Тримата братя Дейкови - откриватели на съкровището

 По всеобщо мнение в Панагюрище тримата братя са били изключително честни хора. Може би и заради това, въпреки че първоначално им отреждат по 100 000 лв. тогавашни пари, по-късно решават да ги възмездят с още по 200 000 лв. Така тримата взимат общо 900 000 лв. Малцина знаят, но средства за откритието получават и хората, с които са работили заедно на обекта. Документите свидетелстват, че деветима работници вземат 10-15 000 лв. „на калпак“.

Съкровището

Деветте златни съда са били направени в края на IV и началото на III в. пр. Хр. Ритоните са осем: един с форма на амфора, от която може да пият двама души (предполага се, че е свързан с ритуала побратимяване), три са с форма на женски глави и четири с глави на животни (като единият от тях представлява козел с предната част на тялото му). Има и една фиала, украсена с негърски главички. Съкровището тежи общо 6,164 кг и е изработено от 23-каратово злато. 

 Фигуралните композиции пресъздават популярни сцени от древногръцката митология - сватбата на Дионис, Херакъл и Керинейската сърна, Тезей и маратонския бик, съда на Парис, както и гръцки божества: Аполон, Артемида, Хера, Нике. Амфората ритон е най-големият съд, а фиалата се отличава по цвят от другите - само тя няма червеникав оттенък. Предполага се, че съдовете са изработени в ателиетата на гр. Лампаск на малоазийския бряг на Дарданелите. Съществува и хипотеза, че те са дело на местни майстори, които са произвели и други предмети, намерени в Долината на царете. Едва ли някой може да твърди със сигурност кой е бил собственик на уникатите. 

Едно обаче е безспорно – най-вероятно той е бил достатъчно високопоставен и богат, за да може да си позволи да притежава подобни вещи. Директорът на Националния исторически музей, проф. Божидар Димитров, не изключва версията златните ритони да са били част от богатството на Александър Македонски. Според други то е изработено по поръчка на легендарния цар на одрисите Севт III. Трети пък твърдят, че техен собственик е бил Лизимах, наследник на Александър Велики в Тракия. Истинската загадка обаче е как, кога и защо то е било заровено. 

 Спорът 

 Стефка Ангелова и брат й Павел Цветанков са двама от общо осемте живи наследници на братя Дейкови, но само те претендират за собственост върху Панагюрското златно съкровище. Двамата признават, че нямат нищо против то да бъде излагано където и да е, стига срещу това да получават определен процент от приходите. Ангелова и Цветанков привеждат в подкрепа на искането си това, че през 1949 г. дедите им са работили на терен, който е бил частна собственост на Георги Топалов.

През 2011 г. Златка Далева, която е най-голямата дъщеря на откривателя на Панагюрското съкровище Петко Дейков, и синът й Манчо не бяха чували, че сродникът им Павел Цветанков съди държавата за собствеността върху съкровището. Сн. "24 часа"

Според действащия по това време Закон за старините, братя Дейкови се явяват съсобственици с него. Не на това мнение обаче е Върховният административен съд, който постановява, че към момента на откриване на съкровището – 08.12.1949 г., теренът принадлежи на национализираната керемидарна фабрика „Мерул“ и следователно претенциите им са неоснователни. 

 Знаете ли, че… 

1. Уникалните съдове са пренесени в Пловдив в обикновена раница и без охрана. 

2. 50 милиона евро е застрахователната стойност на Панагюрското златно съкровище. 

3. Над 4 милиона туристи от цял свят се възхищаваха на панагюрското злато в Лувъра. 

4. През 2012 г. в Панагюрище отваря врати уникалната зала трезор. В нея всяка година оригиналното съкровище гостува за 40 дни. Това е единственото място, в което всеки от 9-те съда е изложен в собствена витрина от бронирано стъкло и може да се види в детайли. 

5. През 2014 г. е доказано, че панагюрското злато е 100% истинско. Информацията е потвърдена от швейцарската фирма "Евротест контрол", която извършва цели 33 проби. Така окончателно рухна митът, че съкровището не е истинско, а е било заменено още преди години с дубликат.