Несподелена любов става повод за избухване на едно от най-кръвопролитните антиосмански въстания в българските земи. Преди 176 години малко след деня на влюбените – 14 февруари 1841 г., докато в мъгливия Албион обичащите се все още се наслаждават на любовните слова, споделени в току-що разменените картички, на няколко хиляди километра югоизточно от тях, една любовна драма поставя началото на невиждани жестокости над православните поданици на Султана. Западноевропейските пътешественици, преминали покрай Ниш през зимата на 1840-41 г., споделят, че времето в района било изключително студено - сняг и виелици затруднявали движението по стария Римски път, свързващ още от древността Белград със София, Пловдив и Цариград. 

  Дали заради мрачното време, което в по-чувствителните души предизвиква чувства на безпокойство, несигурност, водещи понякога и до агресия, или заради вкоренената ненавист към християнското население, в първите дни на февруари 1841 г. племенникът на нишкия управител - Сабри Мустафа паша, решава веднъж завинаги да сложи край на любовните си трепети към местна християнка, отвличайки я от родителите й. Момичето обаче се оказва твърдоглаво – то не само не пристава на знатния османски велможа, но и категорично отказва да приеме мюсюлманската религия. Това го вбесява и той я посича публично.

Само няколко седмици по-късно, навръх Великден, окрилени от липсата на какъвто и да е контрол от централната власт, османски аскер влиза в църквата на голямото село Каменица и извършва нечувани зверства. По данни на очевидци избити са десетки мъже, а жените били масово изнасилвани. Не били пощадени и децата… Целта била ясна – на християните трябвало за пореден път ясно да им се покаже кой е пълновластният господар в района и какви „права“ имат те. Насилията обаче имали точно обратният ефект. Вместо да се затворят в себе си, оцелелите след касапницата, заедно с православните си събратя от околните села, се вдигат на бунт и прогонват османските власти. Първоначално центърът на въстанието било село Каменица, но впоследствие въоръжената борба се разраства в Нишко, Пиротско и Лесковачко, като на юг слиза до Кумановско, а на изток достига днешните предели на България. По всичко изглеждало, че народната съпротива била дълго подготвяна, но за съжаление тя не била осигурена откъм въоръжение. Липсвали пушки, револвери и патрони, а на много места въстаниците воювали с вили, ножове и лопати. 

  Немаловажна роля за първоначалното двоумение у ръководителите на бунта изиграла и сръбската държавна пропаганда, която разглеждала територията на Моравско като „изконна“ част от сръбската държава. Съществуват сведения, че на 8 април (въстанието избухва на 6 април) делегация на бунтовниците пристига в Белград и моли княз Михаил да им окаже помощ, ако не с войска, то поне с оръжие, но сръбският владетел категорично им отказва. В народната памет като водачи на бунта се сочат Милое Йованович – „княз“ на село Каменица, Никола Сръндак от село Горни Душник, Станко Антонов-Бояджията, Мита Деда-Уин, Цветко Куцула и Цеко Вучков от село Власотинци, Коце Мумджията от град Лесковец, Стоян Зиков от село Горни Матеевец, поп Георги от село Поляница, Илия Николов от село Ястребец, Стоян Чавдар от село Кърчимир, Цветко Просек от село Просек, Стоян и Китка от село Кравля, Сава Рожин, Цеко Михайлов и Мишо Браканлия от град Враня и др. 

  Малко след началото на военните стълкновения те поставят и своите искания пред пратениците на валията. Християните искали властите да започнат да спазват Гюлханския хатишериф, да бъдат прекратени издевателствата над мирното население и да се подобри събирането на данъците. 

  Първоначално въстаниците постигат известни успехи. По думите на руския историк Нил Попов в „Актове върху българското въстание в 1841 и 1842 година“:

  „От сръбската граница, 17 април. – И днес още я няма Цариградската поща. Въстанието в България взема все по-големи размери. Казват, че стигнало вече близу до Ниш и дошло до кръв, и българите надвили турците и арнаутите. Естествено е, че българите по тоя начин са се окуражили още повече.“

  Вбесен от бунта нишкият управител само за седмица успява да събере близо 2000 доброволци мюсюлмани – арнаути, които изпраща отлично въоръжени и фанатично надъхани срещу българите. След няколкодневни боеве водачите на въстанието са обградени в Каменица и убити. 

  Оттегляйки се от региона османските войски оплячкосват и изгарят близо 225 села, а повече от 10 000 българи са принудени да емигрират в Сръбското княжество. Дълго време след драматичните събития от пролетта на 1841 г. минаващите по тези райони разказват как срещат десетки пусти селца и махали, в които отдавна не е стъпвал човешки крак…