Каймакчалан не е само име на улица

Изглед към върха през отвор на български бункер
Снимка: http://thegunman-bg.com/forum/viewtopic.php?t=4191

   В годината, в която се навършват 101 години от включването на България в Първата световна война, нормално бе да се очакват много нови книги по темата.

 Някак естествено се смяташе, че ще се вдигне голям медиен шум, ще има разнообразни научни форуми и дискусии, ще се честват редица събития, ще се направят няколко документални филма и изложби… Уви, нищо подобно не се случи у нас.

 За разлика от повечето ни съседи, където подобни годишнини по традиция се превръщат в обществени каузи.

Географска карта на региона
 (Македонско издание)

В Белград и Атина например миналогодишният юбилей от началото на Голямата война много бързо се „помести“ във фокуса на обществения интерес и оправдано научните среди в тези държави могат да се чувстват удовлетворени от оказаното им внимание. Омотана в нищетата на мизерното си битие, родната ни научна общност за сетен път се задоволи да бъде един обикновен наблюдател на случващото се. И може би заради това, тази тематика така и не успя да се наложи в дневния ред на обществото ни, което иначе има много причини да търси отговори на редица въпроси. Защо се стигна до войната? Защо близо 250 000 български мъже в разцвета на силите си останаха вечно по бойните поля край Дойран, Завоя на Черна, Добро поле, Чеган, Каймакчалан? Защо България изгуби десеткихиляди квадратни километра територии? Защо подвигът и триумфът на българската армия не успя да се пренесе и на политическата сцена?... 

Част от корицата на книгата на Красимир Узунов "Каймак-Чалан"

В опит да отговори на тези въпроси, том 1 от планирания двутомник „Каймак-Чалан“, на основателя и директор на Информационна агенция „Фокус“, Красимир Узунов, предизвика осезаем интерес, особено у любителите на военната тематика. Всеки, който се вълнува от

Все още около върха могат да се открият части
от въоръжението на бранителите

българското участие в Първата световна война, очакваше отдавна това издание. В продължение на години Узунов събираше частица по частица информация по въпроса. Верен на своя прословут педантизъм, той успя в навечерието на 99-годишнината от началото на епичните битки край най-високия връх на Нидже планина, да издаде част от събраното. Сам по себе си том 1 на „Каймак-Чалан“ не е онова строго научно четиво, което може би очакваме да срещнем, разгръщайки 735-те му страници, а напротив, книгата те грабва по-скоро със своя изящен художествен стил. С описанията си, с умелото вплитане в текста на дори най-малките подробности от битието на войниците на фронта. Вероятно хиляди страници е трябвало да се изчетат, за да се научи например, как българските воини са правили сами цигарите си, късайки листчета от старите писма на близките, крадейки от използваните вече формуляри на командирите или правейки си „царевични пури“, от които кашлицата се е чувала дори в противниковите окопи. 

 И затова някак неусетно четящият започва да вярва в думите на старите овчари от склоновете на Нидже планина, които казват, че 

Остатъци от български бункер
Източник: http://thegunman-bg.com/forum/viewtopic.php?t=4191

"всяка нощ от безкръстните гробове на хилядите български воини, паднали край върха, излизат сенки, които тихо се събират" на няколко места около своите офицери и приглушено шептят, вперили - всички до един – погледите си далеч на североизток, там, където живеят свободно техните синове и внуци. 

 Вероятно повлиян от емоционалния заряд на тези думи, си припомням и за началото на Епилога: 

"Ако защитниците на Каймак-Чалан през септември и октомври 1916 г. бяха по произход американци, със сигурност днес щеше да има поне един филм за героичната им отбрана..". 

Десетки безкръстни гробове са осеяли върха. На преден план се виждат 3-4 редици гробове, които най-вероятно принадлежат на български воини
Източник:http://thegunman-bg.com/forum/viewtopic.php?t=4191

 В този смисъл книгата на Красимир Узунов слага на масата някои тежки истини, които старателно и систематично бяха неглижирани, забранявани и заличавани от народната ни памет. Затова и днес името „Каймакчалан“, макар и да присъства в почти всички български градове, е лишено от всякакъв смисъл за съвременниците ни. За тях това е само едно име на улица. 

   Безразличието на нашето общество е ужасяващо и срамно. И е нужно час по-скоро да осъзнаем истината, че „миналото е ръждата, която винаги разяжда бъдещето“ и че наистина винаги „живите затварят очите на мъртвите, а мъртвите отварят очите на живите“. В този смисъл тази книга не е просто словесен паметник на българския войник, а е аларма за цялото ни общество, припомняйки ни, че Каймакчалан не е просто името на съседната улица.